България току-що спечели златен медал на отборната гимнастика. Страхотно постижение, ето, че не сме паднали духом !!!

Не бе, занасям ви. Преди да затворите таба или да цъкнете Back-бутона ви съветвам да си зададете следния въпрос - пука ли ви дали България печели нещо на тази олимпиада, дали въобще има значение ? Според мен - да. Иначе не бихте цъкнали на това заглавие, което като че ли е писано от Цецо Родолюбеца, който слуша "Шуми Марица" на iPod-а и бори мними комунисти, евреи или друга безродна паплач по форумите. 

Но да се върнем на олимпиадата. Какво са олимпиадите ? Ще речете, спортно събитие, нищо особено, има световни първенства, лиги и какво ли не. Е да, ама не. На "световните" първенства всъщност играят колко - 12, 16 може би 20 нации, и то само в един спорт. Олимпиадата е друго. Тя е бал на всички държави, във всички спортове, без изключение. Къде другаде ще видите спортисти на Ямайка, Гватемала или Кения? Никъде. В този смисъл олимпиадите са уникални, защото наистина събират всички нации на едно място. Подобно нещо досега е постигала само Втората световна война, но и тогава не всички нации са били на едно място. В този смисъл олимпиадите са уникални. Там не отиваш с нагласата на спортист, а на "олимпиец", на нещо като свръхчовек и символ на най-доброто от собствената си страна. Затова и олимпиада досега не съм изпускал. 

Проблемът обаче идва с това "най-доброто от собствената си страна". Аз лично трудно забелязвам най-доброто от България. Всъщност, трудно забелязвам самата България на олимпиадата. Има тук-там няколко имена, като очевидно изнемощелият, но устремен Йордан Йовчев. Станка Златева и Мария Гроздева, които като истински спортисти съжаляваха, че не станаха шампиони. Новаците Александър Александров и Иван Марков, които въпреки всичко дойдоха с нагласата, че трябва да чуят химна и да носят златото. Петя Неделчева, която въпреки всички мизерии на родната федерация все още не е заминала да играе за друга страна. Но това са шест имена. От общо 63. Къде са другите ? 

Другите ги няма никакви. Я малшанс, я контузия, я кофти условия, я сме малка държава, абе все нещо им пречи да достигнат някакво класиране. Ама пък какво от това. Нали сме 30-ти. Или пък "правим фурор" с 5-то място. Да, знам, родолюбието ви ала Цецо Родолюбеца почва да се надига, мислите си "а, виж го тоя гаден, злобен хейтър, к"во като сме пети, т"ва е ебати успеха !". Казал помиярът и се заел да яде огризките, останали след ротвайлерите. 

Но какво да говорим за спортисти, които казват следните неща: 

"Ими аз тука шампионка не съм дошла да ставам..." - неизвестна лекоатлетка

"Жалко е, че отпаднахме, но толкова можем..." - неизвестна тенисистка

Да, знам какво мислите. "Е, ние сме малка държава, толкова можем", или "е, сега, те първите места са за ония, големите държави" и "абе ти спортист ли си, че си такъв разбирач ?!?!?! Я ходи умри, като не се кефиш на българското !!!!". Трябва ли да съм спортист, за да мога да кажа, че бългаските "олимпийци" са просто туристи ? А вие трябва ли да сте шеф Петров, за да знаете, че миришещо на урина и гранясало телешко не е добра храна и не става за ядене ? Аз съм в пълното си право да не уважавам такива хора и въобще да не считам трагичните им псевдоспортни напъни за "постижения". Още по-малко, защото били българи - то и остатъкът след циганските каручки по Сливница също е български, трябва ли да го харесвам ? Та вижте какво направи 4-милионна Ямайка - три златни, три сребърни, три бронзови медала. И не, не ми казвайте да не гледам другите страни. България не е на Марс. Ще гледам другите страни и ще ни сравнявам с тях. Или по-добре да не го правя, защото винаги ще излизаме жалки, по всички обективни критерии. Включително извиненията за кофти условия, малко население, малшанс и особено мършавото "толкова можем". 

Така е, другарки и другари. Спортът е състезание. Най-добрите, най-уверените, най-силно вярващите в себеусъвършенстването взимат златото. Сребро взимат тези, които са толкова добри, колкото и златните, но просто не им е било ден. Бронз взимат тези, които са се опитали, но не са положили достатъчно усилия - нещо като утешителните награди на Къци. А извън медалите остават тези, които не са се опитали да вземат нещо изобщо. Затова и родните коментатори, като винаги лъчезарната Свобода Маданска и сухият като мокет в соц-канцелария през 1980-те Петър Василев, говорят за "родните надежди за медал". Видиш ли, не сме отишли там да побеждаваме, но пък я виж, може и нещо да излезе. С такова мислене са вероятно и извън спорта, почитателите на нашите олимпийски туристи. "Не съм дошъл да побеждавам в тоя живот, но какво пък, може да ми излезе късмета и да направя някой тарикатлък, след което да се пенсионирам. А пък ако не успея - седях добре на терена".