Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2013 11:30 - Крахът на Третия (български) Райх
Автор: gadfly Категория: История   
Прочетен: 3688 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.05.2013 12:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Острият пукот на пушките отекваше из долината. За цвят се обаждаха барабанните звуци на една или две картечници - немски модели отпреди 30 години. Близкото село беше българско, но войниците от Армията на Негово величество въобще не ги интересуваше - сега те трябваше да се борят да разбият вражеската обсада, но действителността беше сурова. Спасение нямаше. Отпуснатостта, вярата в "българския дух" и "патриотизма" и бодряшкият оптимизъм се пречупиха в момента, в който войната пристигна. Заедно с тях се пречупи и целият държавен апарат. Спасение нямаше. Снарядите падаха по десетки на минута, а броят на българските войници се топеше паралелно с шрапнелните гръмотевици - 20, 50, 80, 170, 600 трупа...След още половин час от 3000 души бригада бяха останали живи 42-ма. Поражението беше тотално, а пътят на вражеските мотострелкови части към София беше открит. Чуждите войски дори не си направиха труда да пленят българските войници - освен, че те бяха по-скоро политически опълчения, отколкото редовна войска, "бойците" на Царя бяха мързеливи и изпълнителни. Ставаха само за "комфортни жени", каквито японците използваха в мрежата си от полеви бардаци на 7000 километра по на изток.  

А в София часът беше малко след един сутринта. В богато украсената зала на Министерския съвет освен миризмата на пот се усещаше и теглото на самия въздух. Саката бяха омачкани, фуражките - мазни, въздишките - дълбоки. От време на време леко издрънчаваха медалите на нечия гръд, а звукът от риенето на излъскани обувки в сухия килим почти не се чуваше. Далечен тътен разтърси сградата на съвета, полилеите се залюляха. До момента в столицата бяха паднали десетки бомби, много граждани бяха загинали, но това сега нямаше значение. 

Пръв наруши 10-минутното мълчание външният министър Николай Филов.

- Според Негово величество няма непосредствена опасност. Немските ни съюзници изпитват проблеми, но ние все още се държим, очакваме и при тях положението да остане същото. Нямаме информация болшевиките да са придвижвали части към София. 

- Какво е положението на войските ни по Врачанския фронт ? - попита председателят на Съвета Цолка Цветанова. 

Министърът на войната Михаил Мишков погледна сърдито изпод дебелите си очила и задвижи мургавата си жабешка гуша за стереотипен отговор. 

- Положението е стабилно. Войницити се държат професионално, въпреки трудностити. Очаквами партньорити от Алианца да дойдат на помощ. 

Мишков обаче и представа си нямаше, че армията му беше разгромена още преди два дни. Причината все още да не знаеше това е, че ретранслаторните станции бяха сринати със земята от въздушни удари. Летищата горяха заедно със самолетите, вехтите 40-годишни фрегати бяха потопени още в пристанището на Бургас, а спалните помещения бяха затрупали живи войниците, които до последно не вярваха, че такава катастрофа може да се случи. Но Генералният щаб така или иначе не общуваше често с подразделенията, така че никой не беше забелязал липсата. 

Досега войната беше тиха и участието на България в нея - минимално. Но, ако използваме реториката на Негово величество, войната е мерене на членове. Не може да отиваш на война и да си седиш в ъгъла с оправданието, че някой друг може да си го извади вместо теб. В крайна сметка ще дойде и твоят ред, а в този случай се видя, че на българите им е много, много малък. 

Председател Цолка - опитен юрист и активен участник в бранническото движение, реши да прекрати заседанието. 

- Вече пет часа не можем да решим какви действия да предприемем. Предложението на вътрешния министър да останем верни на германските ни съюзници и да не излизаме от Оста ми се струва най-удачно, с оглед на липсата на непосредствена опасност за кабинета на политически кръг "Знаме" и Негово величество. 

Бръснатите глави на министрите кимаха в единодушно одобрение, и след това се запътиха към вилите си в покрайнините на София за безопасен и дълбок сън. 
 

* 

По изгрев слънце в столицата и Пловдив улиците вече бяха задръстени. В отговор на въздушните бомбардировки, регионалните комитети на "Знаме" мобилизираха младежкото крило на политическия кръг, известно като "бранници", в многохилядни манифестации в подкрепа на правителството. Една такава манифестация се беше събрала пред Царския дворец. От двете страни на основния подиум се спускаха огромни български знамена. Над тях, на покрива, беше поставен портрет на Негово величество. 
 
image

 

Младежите в "Бранник" бяха на средна възраст около 28 години. Не бяха точно "младежи", но по-млади в страната не бяха останали. Освен портрети на Царя, те държаха табла с черна буква "Б", символизираща мотото на организацията: "Борис, България, Бог". Зад масата от около 5-6000 бранници имаше камара от изгорели трупове, най-вероятно на зрители от близката зала "Европа" (бивша "България"). Вчера залата беше ударена от запалителна бомба по време на изпълнението на "Залезът на боговете" от Вагнер, любимото произведение на главния архитект на столицата и страната Петър Шпиков. 

Екзалтираните тълпи се бяха организирали в осем разпасани представителни блока между руините на Народната банка, която и без това беше фалирала, зала "Европа" и опърлената градинка на Народния театър. Там точно в този момент десетина цигани пълнеха масов гроб. 

Най-накрая Царят излезе на балкона на двореца. Бранниците - млади и стари - ревнаха с мощно "ура". Един от тях даже изтърва ръждясалата си карабина, която произведе случаен изстрел и простреля един от циганите-гробари в бедрото. Царят, видимо спокоен, беше обграден от обичайната си свита - Цолка Цветанова, министърът на пътищата, пощите и благоустройството Димитринка Василева, вътрешният министър Грозьо Грозев и още няколко високопоставени лейтенанти. Негово величество се наслаждаваше на аплодисментите, затова просто изчака, докато бранниците спрат да ръкопляскат от умора и глад. 

"Скъпи съграждани - започна той - радвам се да ви видя тука. В тия трудни времена е важно държавата да е стабилна. Ние, заедно, като народ, постигнахме много...остайхме много за нашите поколения. Ето тия жълти павета, от Райха отпуснаха пари, аз ви ги напрайх." 

Мълчанието в паузите между отривистите изречения беше за кратко нарушено от каручката, возеща останалите изгорели тела към другия масов гроб в Дианабад. 

"...цяла седмица аз ги редих лично паветата. Ето и"аме нов фонтан пред Министерския съвет, нов паметник на Цар Освободител, трамвайната линия също е завършена...вчера министър Добри Божилов, дето ми прави финансите, каза, че имаме най-добрия дефицит в Европа, само два процента. Антонеску има четири процента, Тисо в Словакия има и той четири, и Франко има шест. Даже Хитлер е и той с пет процента дефицит. Трябва да внася от нас памука !"

Бранниците се засмяха подигравателно към гореизброените ръководители, въпреки еднаквата си политическа принадлежност. Чувстваха се горди, че страната им върви толкова бързо напред. А и повечето бяха интелигентни и образовани - все пак в България имаше цели 50 университета и висшето образование беше повече от достъпно. Подръжниците на "Знаме" бяха предимно от градските райони, защото населението извън градовете беше измряло от недохранване. В селата, където бяха останали хора, оцелелите ядяха дървесна кора. Много от "гражданите" всъщност по произход бяха от селските райони, но не можаха да се приспособят нито към глада, нито към усилията, необходими за преодоляването му. Това бягство от по-малкото към по-голямото беше разширило мирогледа на новогражданите, те вярваха, че са извършили истинска одисея. Затова повечето от тях бяха ръководители на стопански кооперации, предимно в областта на дребните финанси и консултантството или бяха певци в популярното изкуство. Сега те се държаха като най-висока класа граждани, тъй като скрито знаеха, че всъщност са селяни, провалили се в родните си места. Много българи мразеха произхода си по този начин. Например външният министър Филов ненавиждаше евреите и беше най-гласният антисемит в правителството, именно защото собственият му баща е бил евреин-разузнавач в Съветския Съюз. 

"Друг такъв период на стабилност не е имало, за нашето Отечество. - продължаваше Царят - Казвам го и се заклевам в Господ. Ето, Никола Петков беше осем години на власт. Какво постигна ? Нищо. Само дългове. А ние решихме проблемите с дълговете. И докато всички останали страни са във страхотна война, ние се измъкнахме, и всички ни хвалят за това. Хитлер ме похвали, че вършим много добра работа в борбата с болшевиките..."


image  
Точно в този момент силен гръм прекъсна вялата реч на Царя. На север, откъм Стара Враждебна, в небето се издигаше сив облак с формата на гъба - чуждите бомбардировачи бяха хвърлили 1000-килограмова бомба, която по случайност беше паднала право в склада с боеприпаси на изтребителните орляци. Бомбардировките вече бяха и дневни. Това обаче не притесни Негово величество, който продължи да говори.

"И пак ви казвам. Ние направихме много - комунистите вече не могат да крадат от държавата. Спряхме им кранчето. Освен това направихме много - павета, фонтан, трамваи...Сега ще има и работни места, по паветата като тръгне една търговия - търговци на каляски, ще имат къде да си обикалят. И по фонтаните като се съберат хора, ще могат да си пазаруват на воля, и в трамваите после да се качват, да гледат оня музей, дето ви го направих..." 

Бранниците не вярваха на ушите си - те чуваха точно това, което искаха да чуват. Най-накрая се намери някой, който, въпреки долнопробния си произход, беше достатъчно дързък да обвини всички други за всичко лошо и да нарече себе си спасител. Нищо не можеше да разубеди бранниците, че Царят греши.

С всички тези приказки за прогрес бяха съвсем забравили разрушението около тях. Беше много по-хубаво да слушаш за напредъка и растежа на страната си, отколкото за нейното окаяно състояние. Досега България не беше имала повод за гордост, а пък сега изведнъж се оказа, че икономически е по-добре от цяла Европа, дори от могъщия Хитлер. И то в разгара на войната. Всеки, който дори споменаваше масовата гладна смърт в селата, горенето на книги, черното под ноктите на Царя и министрите му, или дори безработицата сред самите бранници, моментално беше обявяван за евреин или комунист и изчезваше в лабиринтите на т.нар. Охрана. Всъщност, самият Цар някога беше в нейните редици и познаваше добре функциите ѝ. 

Речта му продължаваше, а автоматичните пукоти се усилваха. В далечината пискливо ръмжаха щурмовици и пускаха бомби върху картечните гнезда на бранниците. Армията я нямаше - "Бранник" беше последната отбрана на оскотелия български "райх". Летището във Враждебна, или което беше останало от него, беше бързо завзето от врага. Конвоите от бронирани машини на историята безмилостно стоварваха войници и не се интересуваха от българската флегматичност. Не се интересуваха, че бранниците чакат "лека полека подобрението", просто откриваха огън и ги покосяваха. 

Негово величество обаче усети, че наближава опасност. На север се стеляха димни стълбове, стотици малки кълбенца от черен пушек пукваха и се разширяваха във въздуха в опит да уцелят самолетите на врага. Царят набързо приключи назидателната си реч, фръцна се с 60-те си медала и се отправи към бункера под двореца заедно със свитата си. 

А на площада бранниците, останали без главния си мозък, притеснено гледаха и слушаха зрелището на приближаващата битка. Малкото останали цивилни лица пищяха от ужас - не толкова от вида на танковете с петолъчки и азиатски йероглифи, колкото от неизвестното, което предстоеше. Бяха ги увещавали, че животът ще стане по-добър постепенно, но това се случваше толкова бавно, че хората в тази държава вече бяха остарели и нямаше какъв живот повече да чакат. Немските войници подигравателно казваха за българите, че предпочитат на всеки 10 години градушката на историята да им пука главите, отколкото да си построят покрив и да се пазят от нея. А българите се смееха на това и мислеха немците за свои приятели, с които могат да се веселят заедно. 

- Комунистите идват ! - извика един мършав бранник и посочи с пръст към Софийския университет. Там войници с монголоидни лица стреляха по сградата на университета, където се бяха укрепили български опълчения. 

-  Мръсни комунисти ! 
-  Мръсни евреи ! 
-  Мръсни комунисти ! 

Бранниците заредиха манлихерите си, купени трета ръка с поръчка от министър Мишков, и се отправиха към университета. 

- Залегнете !!! - извика някой. Всички залегнаха. Над тях прелетя - за тяхна огромна изненада - немски самолет, който стреляше с картечниците си по бранниците. Около 20-ина от тях бяха разкъсани от куршумите 50-ти калибър, още толкова бяха тежко ранени. Останалият в София немски гарнизон реши, че местните по-скоро ще пречат на отбраната на града заради некомпетентността си и ги разчистиха.
 
Мършавият бранник се изправи, погледна тъпо към небето и помълча няколко секунди в недоумение. Тъй като не можа да си обясни ситуацията, той направи най-естественото за всеки бранник: изпъна ръката си с пушката към отдалечаващия се месершмит, и извика: 

-  Мръсни комунисти ! Мръсни немски комунисти !

А циганите-гробари му се смееха и се радваха, че ще има още работа за тях.

И без това обезлюденият град вече в по-голямата си част беше под контрола на азиатските орди. Новата епоха напредваше безмилостно, и както винаги свари българите по бели гащи. 

image       В това време цар Борис Борисов се чудеше какво да прави. Бункерът му беше свързан с железопътен тунел до Орловото му гнездо в село Банка. Всички от свитата се бяха накачулили на луксозното вагонче и пътуваха натам. 

-  Толкова много градихме, а сега теа комунисти рушат всичко. - измърмори Негово величество - и ти си виноен за всичко, Мишков ! 

Мургавата очилата жаба се стресна от страшния гняв на бившия служител на Охрана.

-  Ама Негово величиство, вий казахти да обявя война на азиатцити ! 

-  Ае не ми се оправдавай ! - ревна Царят - Аз съм ти дал пари да правиш войската, да преценяваш рисковете, а ти сега, с цялата си наглост, мен ме обвиняваш. Не стига, че съм те издигнал до тоя пост, просих фондове от Райха за оръжия, а ти сега ми пикаеш на лицето ! 

Вътрешният министър Грозьо Грозев, чиято глава приличаше на смачкан картоф с клюн, се подсмиваше на разтреперания Мишков. Грозев беше подслушвал всички членове на правителството с новия си приемник "Телефункен" и после на чашка ги обсъждаше с бившите си колеги от Спортната школа. 

-  Сега като пристигнем - каза Грозев - има 20-30 човека от Охрана в Орловото гнездо. С тяхна помощ ще можем да продължим до летището в село Пън, откъдето ще излетим с новия правителствен Фоке-Вулф. Ще бягаме в Португалия, на Азорските острови няма война. Ще живеем мизерно там, но какво да се прави...

Изчанчената с фолклорни мотиви мотриса спря, свитата слезе на перона и всички поеха по стълбите към изхода. Само след 20-ина минути цар Борис Борисов и всички останали се бяха качили на малкия витлов Фоке-Вулф 200 - същия като на Хитлер - и летяха към Азорските острови. А в това време последните бранници се бяха укрепили в Царския дворец. Войските на врага напредваха стая след стая, а бранниците-фанатици падаха мъртви, мислейки си, че Царят е още долу в бункера...


 
      ***
Близо 50 години по-късно 200-хилядна София не се беше променила кой знае колко. Петнайсетгодишни автомобили бръмчаха немощно по улиците. Двама гвардейци стояха пред двореца и държаха 30-годишни ръждясали пушки, азиатски образец. По сградите бяха надраскани графити. Млад баща - на около 38 години - водеше сина си на фотографска изложба, озаглавена "Царска България". 

По стените бяха наредени черно-бели снимки от славната царска история на страната. Бащата обясняваше: 

-  Виж колко са били представителни ! Ето, тука царят се ръкува с Хитлер. Били сме много големи приятели с Германия. 

Детето, сигурно на 9 или 10 години, изпитваше радост при вида на българин и чужденец заедно. После погледнаха снимка на наредените в колони бранници, а пред тях седеше Цолка Цветанова. 

-  Ейй, виж ги тия батковци, виж каква дисциплина. Тази Цветанова, виж каква изискана жена, учила право, интелигентна... Този пък е вътрешният министър Грозьо Грозев, награждавали са го от Интерпол, от SS. Пък този с хубавия костюм е Божилов, министър на финансите. Много е направил за икономиката, както в Германия е било. После, след войната, гадните комунисти всичко са унищожили. А пък виж ги днешните ни политици - на нищо не приличат. Ех, да имаше един такъв като цар Борис Борисов днес да ни оправи и да милее за България...


 
         



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gadfly
Категория: Политика
Прочетен: 217328
Постинги: 28
Коментари: 164
Гласове: 240
Архив
Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930